Прочетен: 661 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 16.01.2012 20:23
Колко много мечти започват от детството – от мечтите за Дядо Коледа и перфектния коледен подарък, мечтите за дългокосия третокласник от „в” клас, мечтите за куклената къща и за приказният принц на бял кон, по-късно превърнал се в представата за съвършения партньор в живота. Някои мечти се запазват и до тийнейджърските години – мечтата да бъда най-великия палеонтолог, например. Мечтата, която надделя над мнението на семейството, че прагматизмът диктува да стана адвокат, лекар или инженер. Понякога, с годините, детските мечти се модифицират и в крайна сметка резултатът е нещо коренно различно от първоначалния замисъл. Палеонтологът от детството стана палеонтолог-изследовател, любимата музика се ограничи до класики като Бах и Бетовен.
Хубави бяха дните на удовлетворение и щастие, когато силата на духа надделяваше над битието, когато се гордеех с това, че сляпо преследвам мечтите и целите си. Но тези дни бяха кратки, защото скромните финанси, с които разполагах бързо се изчерпиха.
Беше Януари, средата на месеца, денят бе мразовит и мрачен, институтът по палеонтология бе отказал да оцени плода на близо месечния ми труд, но огорчението и обидата не значеха нищо, защото за мен мечтите бяха неприкосновени – защо да живея, ако ще трябва да се подчинявам на комерсиалния свят, който ми се подиграва зад гърба.
Не усетих, че прекрачвам прага, студът в стаята бе същия като на улицата. Отворих стария хладилник и защо ли не се изненадах – бучка сирене и парче сланина, дадено ми от един старец в селото, където извършвах палеонтологичните си разкопки. Огледах се около себе си и видях мизерията, в която живеех, нищетата, в която бавно, но стабилно затъвах. Аз не живеех – това не можеше да се нарече живот. Изведнъж прозрях истината – каква полза от това да защитавам интересите си, личността си и да бъда, ако никой не ме оценява.
По дяволите мечтите, искам да съм адвокат, да карам скъпа кола, да имам хубав дом и да ходя на концерти на Азис.